Преди години нейде бях видяла
история във някакво списание,
как нашенка веднъж се запознала
с германец, музикант по образование.

Къде и как е станало, не помня,
ала човекът много я харесал.
Цветя й пращал, гледал я любовно.
Накрая си оставил и адреса.

И тя заминала. Там месец постояла.
Човекът я разходил из страната,
показал й вселена нова цяла
и най-подир поискал й ръката.

Тя, милата, нали била работна,
показала му, че е домакиня.
Той само се усмихнал благородно:
"Любима, ти не си слугиня!

Аз имам кой да готви и да шета,
а с теб ще ходим само по театри,
концерти, опери и матинета,
и прочее културни мероприятия."

Стъписало се нашето момиче,-
живот като във филм ще има лъскав.
Тя свикнала била като добиче
в родината си мила да се блъска.

Помислила, пък взела си багажа
и се прибрала в къщи, при мъжа си.
Не знам какво накрая да ви кажа…
Каквото си направиш, си го сърбаш.

2008г

ми тя у нас културата
под път, и над път,
но виж попарата е
кът...
:)))

Една история разказана в стихове. Кратко и ясно.

Изключително стилен блог, дори от лекия прочит!
:)

да се радваме на свободата...или си мислим, че не я заслужаваме!

Благодаря ви.:)
Винаги сте добре дошли.

На свободата, на уважението, на безкористната загриженост...и още кой знае колко неща, на които не знаем да се радваме, за жалост.
Бъди здрава, Маме.:)

Може би, понякога,
"живот суров" е по-красив
от тоз по филмите.
Защо реших така?
Не знам...

А може би, понякога
красотата е
в "суровото".

като недоварен картоф. ;)
Шегувам се, но тук ставаше дума
за себеотрицанието
на българската жена.
Мисля, че такова вече
рядко се среща.
Честно казано
аз съм против
клиширания
идеализъм,
точно толкова,
колкото
съм против
клиширания
сладък живот.
Бъди здрав,
Веско.:)

Много ме задълба с това "клише".
Клишетата са всъщност нащата същност,
която деклиширайки се...
Ей тука вече се обърках.
Какво всъщност става
в нашето деклиширане....
Ще го мислим друг път...
И ти бъди здрава,
Ели.

дълбая, Веско, в теми разни,
и теб те хвана, щот заразно...;)))