Прочетен: 4914 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 28.07.2009 14:51
Венецуела, 1998 г.
В навечерието на президентските избори.
Страната е разкъсвана от корупционни скандали. Християн-демократите на Рафаел Калдера и либералите на Карлос Перес се редуват на „трона”, отдавна загубили политическата си идентичност. „Ляво” и „дясно” са понятия от недалечното минало.
Всеки ден вестниците в Каракас излизат със скандални заглавия за банковите сметки на любовниците на управляващите, сделките под масата, с които се разграбват петролните активи на страната и безнаказаните криминални прояви на хора, близки до властта. 80% от населението живее в крайна бедност.
Точно тогава на политическата сцена изплува една колоритна личност, която обещава безкомпромисна борба с корупцията и реванш (!) за стореното от доминиращите дотогава политически сили във Венецуела.
Бившият парашутист импонира на голяма част от венецуелците със своя непринуден език (!) и открито поведение. С дългогодишната си кариера в армията, подполковникът олицетворява така жадуваната от масите „силна ръка”, която да измете самозабравилата се политическа върхушка.
През май 1998 г. подкрепа за новия народен любимец и неговото Движение на Петата Република заявяват близо 30% от избирателите, през август тя е 39%. Така се стига до президентските избори през декември, на които партията печели 56% от гласовете (!).
Започват масови реформи, гласуван е референдум за промяна на конституцията, ключови фигури от бившите управляващи формации са подложени на брутални репресии. Съдилищата преминават изцяло под контрола на властта.
Политиката на новото правителство се изразява най-добре чрез принципите на митичния литературен герой Робин Худ. Големите корпорации се облагат с огромни данъци, които осигуряват на по-бедните слоеве от населението достъпно образование и здравеопазване. В резултат на тази политика много от чуждестранните компании напускат страната, а активите им се национализират.
Наред с това новият президент предприема серия от откровено популистки ходове, като обръщането на част от личния си президентски дворец в гимназия за бездомни деца. В телевизионното и радиопредаване „Ало, президент” (с продължителност от пет часа), държавният глава всяка неделя „общува” със своя народ, отговаря на зрителски въпроси, дори пее и танцува, громейки враговете на родината.
10 години по-късно...
Уго Чавес, „любимецът” на народа, все още е президент, с амбиции да остане такъв до края на живота си. Страната е все така бедна, социализмът така и не е построен, а корупцията е все така неотменим аксесоар на върхушката. Световната финансова криза топи петролните долари, а опозицията срещу El Presidente се засилва с всеки изминал ден.
10 загубени години, подполковник. А колко ще са в нашата къщичка, генерале?
*Да придобиеш власт е случайно нещо, да я предадеш е доблест