Как се мери скръбта? С литри сълзи? Брой екстрасистоли? Хлипане, хълцане? Честота на дихателни спазми? Точно сега на кого и какво да доказвам? Тишината на малката сумрачна зала ме прави от гроба по-ниска. Таванът дъха ми притиска. Насред някакви сиви и черни неща, лежи човекът, който ми беше баща. Виждам дребно, измъчено, изсушено от болка телце и едва разпознавам лице. И ми иде да викам: Това ли, това ли от тебе остана?! Но обръщам навътре гласа си. А Времето не се обръща. Чудо няма. Включвам някаква своя програма за вяра в безплътно присъствие. Безпомощно, детето в мен се блъска в чужди погледи. И раздразнения неприкрити. Всички рози, които   подреждат връз тебе, не променят ъглите на неясна за мене омраза. Не се поддавам на тази зараза. Нямам броня, обичта ми към тебе ме пази. Аз при тебе дойдох. Не скръбта си с други да меря. А денят е за прошка. Дано един ден я намеря.