Попитай детето: "Какво е живота?"
и вгледай се в ясните детски очи;
във тях ще проблесне учудена нота
и в отговор детският смях ще звучи.

"Какво е животът?" - попитай младежа.
Ще чуеш: "Това е красивия ден,
денят ми на младост, мечти и копнежи,
денят ми от слънце добро озарен!"

А старецът грохнал ще каже горещо:
"Обичам живота, красив, окрилен.
Животът е скъпото, святото нещо,
което отива си бавно от мен."

Със същите думи запитай тогава
поета и слушай добре:
"Животът това е, което остава
да диша, тупти и цъфти след смъртта." 
Аз и морето

Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

 
Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.

 
Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.

 
Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.

Нощ над града

Когато нощем улиците жадно

на стъпки хиляди шума изпият,

изгрява месецът и става хладно.

Студени струи плажовете мият.

 

И месецът, като крило на птица,

небето, звездното, гребе нататък

и всяка от звездите е зеница,

в морето скрила своя отпечатък.

 

Помислило за риби то звездите,

ги люшка като корабчета златни,

поемат ги в ръцете си вълните

и скриват ги във свойта необятност.

С дъжда

От спуканите вени на небето

потича неспокоен и студен,

съзира ме, заглежда се във мен,

с езици хладни близва ми лицето.

 

Той ту се свива в локва пред нозете,

треперещ като коте от вода,

ту бяла електрическа звезда

във него се оглежда като цвете.

 

Заслушвам се и чувам как над мене

със капки черни като вишнев сок

той удря по циментовия блок

и нещо му говори със звънтене.

 

Във тази нощ сама съм в тъмнината,

но нищо не навява самота,

защото е изкуство под дъжда

да можеш да говориш със водата.

 

1978

 

Лунапарк

Светлините са изплели светла кошница

и люлеят лунапарка си във нея.

И дърветата в зелените си нощници

не заспиват, а се смеят и се смеят...

 

По челото ми пробягват сенки алени

на усмивки и червени карамфили

и ме шарят със очите си запалени

тези малки и добри автомобили.

 

И от светлото си щастие изтръпнала,

напоена от вълната ярка,

аз превръщам се запалена от блясъка,

във немирна светлина от лунапарка.

 

1976

 

Доброта

Понякога съм толкова добра,

че цялата изтръпвам и боли ме.

И вените ми, сплетени в гора,

ми търсят ново, благородно име.

 

Понякога съм толкова добра!...

И скрива ме във коша си чемшира

на двора. Неизмислена игра

ме търси и ръцете ми намира!

 

Понякога съм светла като мед.

Тогава светли устни ме обичат.

Понякога съм златен слънчоглед,

красив като главата на момиче.

 

Понякога съм бяла и добра.

Как рядко ми се случва да съм бяла!

Тогава искам сън да подаря

на всекиго. И свойта обич цяла

 

да счупя на парченца от стъкло,

да пръсна и добри ръце да сгрея.

И дала сок на нечие стъбло,

да пазя свойта тайна, че живея!

 

Зимна ваканция

Тя се стопи като сняг във косите ми,

като отрязана плитка умря.

Как да я върна? Задъхват се дните ми,

търсят я, гонят я мойте утра.

 

Във пещерата на своето щастие

образ и тайна заравям със сняг.

После учебници грабват очите ми.

Бързат контролни, връхлитат ме пак.

 

Мила ваканция, пазя те, имам те

в спомени, бухнали като лоза.

Пазя те в своя хербарий на зимата

като замръзнала малка сълза!

 

Ето ме днес...

Ето ме днес съвършено разлистена.

Дяволска сила във жеста ми свети.

А във очите ми тайни и истини

врат като билки в магични котлета.

 

Дълго пих кръв от зелени насекоми.

Живо месо от издъхващо птиче

ядох. Предсказвах. На длан гледах всекиму,

за да добия сърце дяволиче.

 

После презрях и магии, и измислици.

Стига съм търсила - казах - наслуки.

И пожелах да ми станат орисници

всичките живи човешки науки.

 

Не за да бъда всевластна незнайница,

нито с човешки съдби да играя,

а да гребете от мене и никога

да не ме изгребете докрая!

 

Пролет

Повярвали в лудия смях на петлите,

в звъна на камбана с нестройно сърце,

взривяваме зимната броня на дните

с момичешки устни, с момчешки ръце.

 

Мокрее стопеният сняг по косите.

Красиви сме в джинсите от кадифе.

И чувствам как огън на кръгове скрит е

в очите ни с тежкия цвят на кафе.

 

Мостове, задрямали сфинксове, дюни...

Със наш седемнайсетгодишен размах

възсядаме, будим... Но кой ли целуна

косите ми светли от слънце и прах?

 

Дали ме докосват по светлото чело

смутените устни на дръзко момче?

А може би просто задъхана радост

в косите ми блика, в кръвта ми тече...

 

Посвещение

В студените нощи, когато пиян

сънят се търкаля на моя таван,

когато луната тъмнее от грях,

когато увисва над мен моя страх,

обесен на острия ръб на нощта,

подавам ти своята бледа ръка -

на теб - непознатия - смугло красив,

потаен и питомен, жаден и див,

едва деветнайсет години живял,

а всичко опитал и всичко видял,

подвластен на никого, ничий, сам свой,

но тръгнал към мене и истински мой

и падал по пътя си, плакал, грешил,

но нежност момчешка за мен съхранил.

Ръката ми - властната - жадно поел,

единствено с мен ще си толкова смел!

Ела! Ще измием луната от грях!

Ще хвърлим трупа на умрелия страх,

ще пеем с тътнежния корабен глас

на морската нощ във добрия Бургас.

А после, когато тя тръгне назад

и слънцето бликне над нас благодат,

мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,

ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

 

Настроение

Препъна се във облака небето

и падна като купола на храм.

Извика нещо с писък самолетен.

А после аз видях, сърдит и ням,

 

как нощен дъжд приведен подковава

на облака изрязания ръб.

И синя радост в мене разклонява

короната си, мощна като дъб,

 

защото като палава минута,

внезапно грабната от дълъг ден,

живея аз от никого нечута,

а цялото небе живее в мен.

 

До утрото

Един далечен фар, като око на гларус,

напълнено със морска светлина,

повика ме при себе си.

Не зная -

да ида или тука да стоя.

Поглеждам към морето.

То люлее и себе си, и хиляди звезди

като златни отпечатъци от пръсти...

То моли ме при него да стоя.

Усещам как и мидите под мене

черупки и треви са ми постлали.

"Постой при нас! Със теб ни е добре!

Ний всички морски тайни ще ти кажем."

Къде да ида?

Толкова неща ме викът или молят да остана.

Дали при фара или тука да стоя

и с мидите добри да разговарям?

Дали със гларусите бели

или с чайките

да дишам на небето ветровете?

Дали пък да отида там, при рибите,

за да ми покажат своето плуване?

О, тука ще остана чак до утрото

и тихо ще изслушам този разказ

на мидите, постлали гърбовете си.

Не ще забравя да целуна фара

по челото, препълнено от блясъци.

Аз своето присъствие на птиците

поне до утрото ще предоставя.

Не ще обидя аз със отказ рибите

и с тях до утрото ще поиграя.

Радостта на мама

Прозорецът приказно блесна,

и звъннаха чисти стъкла,

от сън се пчелицата стресна,

разтвори прозрачни крила.

 

Но днеска по-рано е будно

момиче-пчелица добра

и пее то песничка чудна,

работи във ранна зора.

 

Измити прозорците лъсват,

стаята грей в чистота.

Две нежни ръчици откъсват

и слагат във ваза цветя.

 

И грейват очита на мама,

сърцето от радост тупти,

че има отмяна голяма

и в стаята ред ще цъфти.

 

08.04. 1974 г.

 

ТЪМНИ УЛИЦИ

Тъмни улици мрачно снагите си вият
и се сплитат на възел - замръзнал площад.
Цяла нощ ветрове настървено се бият
върху синята плът на студения град.

Боси стълбове, голи чешми осълзени,
побеснели от болка и ужас липи.
А далече, зад хиляди златни недели
ляга лятото в нечии длани да спи.

А далече, зад съботи нежнолилави
блика пак лунапарк топлодъхав неон.
И дървета край него, зелени и здрави,
стягат своя вълшебен, усмихнат кордон.

И на трите сезона студеното рамо
ще разбия с ръце на парчета от лед.
Аз не ще се оставя на времето само
да ме носи през дни, ту назад, ту напред.

Ще попадам в червено море от контролни
и сама ще достигам най-светлия бряг,
и със длани от студ зачервени и болни
ще рисувам аз лято в ронливия сняг.

И запазила свойта момичешка вяра,
ще достигна на лятото синята жар -
там, където ме чака добър като гара
моят малък неонов добър лунапарк.

ИЗГОНЕНИ ОТ ЧАС

Изгониха ни - бяхме невъзможни.
Смехът ни бе решил да ни е враг -
избухна между тестовте сложни,
разрошен и подкупващ. Даже как

завързваше добрите химикалки
с невидими конци, вълнуващ, син
и смеехме се просто неразбрали,
че не е лодка синият ни чин,

че и часовникът не е палячо
със смешен нос - голямата стрелка.
И чакахме звънеца ни - тръбача
(сами си го неракохме така).

Но строгият учител не усети
красивото на пъстрия ни смях,
приел ни в свойта алена планета,
далеч от всякаква тъга и страх.

Изгони ни - ний бяхме невъзможни.
Но в дните, в тебеширен прах,
в контролните, объркани и сложни,
аз пазя спомена за този смях!

06.05.1977

ДА СЪМ СЛЪНЧЕВО МОМИЧЕ

В дланите ми каца слънцето червено -
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,
то - слънцето - със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.

ЕЛА СЕГА

Нагази голо лятото в морето.
Изхвърли всички мъртви водорасли.
Разстла нов пясък в дъното, където
седефите като деца са расли.
Изопна фарът мъжкото си тяло
и някакво желание се пукна
в окото му от блясък натежало...
. . . . . . . . .
С внезапен скок към дъното се мятам.
Гребат вода ръцете ми изкусни.
И сякаш дишам под водата
с амфибийни гърди, с делфински устни.
Под мен зелени кръгове светлеят,
но пулса ми нагоре се катери.
Пристанища в минор сиренно пеят.
От техните разтворени артерии
тече мазут, изтича смърт в морето.
Плачи ти, лято - бъдещо сираче!
Ела сега, спасителю поете,
не с лист и молив, не за да заплачем!
(Как лесно е да плачеш върху листа!)
Побързай, братко! Да заключим нека
отровата и силата нечиста,
която е обхванала човека!...